Освирепяхме и се отдалечихме. А бях така близка с теб и теб. Поглеждаме се и си разменяме учтиви думи, след което се прибираме в кутийките си и свиваме сърцата си.
Защо единственото място за близост се оказва автобусът със своята задушевност и притиснатост?

Страх ни е да сме близки, но винаги сме навън по заведенията. Чакаме с часове да се освободи маса и да седнем на по чашка. след чашката се открояваме кой какъв е и ....ти мене уважаваш ли ма с"я и що по дяволите говори на Мишо, че не го обичам? След това идва голямото укаяние и прошката, то видиш ли алкохола ми е виновен, аз иначе не исках. Нали знаеш, трепя се по цял ден, работя по 19 часа дневно, че и уикенда дори, как да не му отпусна края и да не се освиня, нали го правя само веднъж месечно. К"во ви пречи да ме търпите? И без това работя за без пари, колежките ме мразят, че шефа ми хвърлил око. Ама аз не см виновна, времето ни е такова, че са на мода изрязаните деколтета, аз как да се обличам?

Пък и то хубаво работа, работа, ама то живот ли е това и без работа. След работа с пълните торби в автобуаса, всеки те блъска, там стана като сайт за запознанство. Моите задни части с нечия ръка. Ама моля ви се, имам си интернет, имам къде да се забавлявам. И добре, че е тоя интернет. Одухотворява ме ей така! И четене вече не ми трябва, взимам си филмче, пред дивана и плача ли плача. Не за героите. За мене си. Щото на кой му притрябвал ей такъв окаян живот. Ама ще си се трепя, аз знам, че утре ще се събудя и ще се случи нещо хубаво. Или няма да съм аз, или няма да съм с вас.